Влязохме в с.Острица. Още в началото видяхме големи и добре поддържани постройки и стопански двор. Оказа се голяма къща за селски туризъм. Беше китна, широка, с басейн в дъното на двора. Слънцето почти залязваше, но решихме да използваме басейна. Нали сме на пътешествие?! Бяхме доста самотни в този хотел, което на нас ни допадна. Стъмни се и ние решихме да отидем до селската кръчма – с електрическите велосипеди, разбира се. Беше останала още от времето на социализма - голяма и широка, защото била единствена и за повече хора. Това позволи да вкараме и колелетата. Седнахме около една маса. Имаше няколко местни селяни. Един от тях, проявяващ по-голям интерес към нас, поканихме на нашата маса. Заедно пихме бира, той ни разказа за селото. Беше доста информиран и знаещ човек. Дори си направихме снимки. Малко преди полунощ се прибрахме да спим.
На сутринта ниското слънце беше огряло покритото място за закуска под горната веранда. Утринният хлад леко ни пощипваше, а слънцето ни галеше с топлината си. Закуската бе стилна. Още беше толкова рано, а всичко бе някак чудесно, приятно, сякаш събитията се нареждаха за нас. Дай, Боже, всекиму де е с велосипед на път!
След малко тръгнахме през селата за Попово. Често пътувахме по добре ремонтирани пътища. Въобще един велосипедист трудно ще се оплаче от пътищата ни, те сякаш са създадени за него. Срещахме и големи трактори, комбинирани със земеделска техника. Огромни машини, заменили труда на стотици или хиляди селяни. Ето я главната причина за безработицата на село, срещу която обаче никой не „рита“. Добре е все пак тракторите да са по-малки, да има повече собственици и по-голямо разнообразие в земеделското производство.
Стигнахме в Попово. От пазара купихме дини и тръгнахме да търсим най-новите си роднини - сватовете от Попово. Част от тях живееха тук. С велосипедите ги намерихме бързо. Бяхме скъпи гости! Явно е имало подготовка за нас и ние хапнахме малко повече, не като за велосипедисти. Направихме си снимки пред блока и тръгнахме отново. Търсехме път на югозапад, за Стражица. Намерихме го - ниско натоварен асфалтов път през селца, дори и през гори. Въздухът - чист, времето – приятно, само да караш. Продължихме ние с настроение и в едно село пътят сякаш се загуби - премина в малко използван развален път. Трудно намерихме човек да ни потвърди, че по него ще излезем някъде, но продължихме. Пътят се спускаше надолу. Беше явно изоставен. Минаваше и през планински терен. Дори срещнахме един - два автомобила. Убедихме, че все някъде този път се свързва с други. След около два-три километра спускане, стигнахме най-ниската част, където имаше рекичка, а наблизо и изоставена гара с големи постройки. Пресякохме ж.п. линиите и тръгнахме леко нагоре. Пътят се подобри. Стана доста горещо и голямата чешма, която срещнахме над гарата, утоли жаждата ни и ни разхлади. С електрическите колела продължихме по планинския път и не след дълго влязохме в Стражица – градче, разположено в Предбалкана. С автомобил винаги съм минавал по обиколния път. Сега обаче имах предимството на велосипеда и с удоволствие минахме през централната улица. На нея бяха разположени магазини, банки , офиси, дори и подвижна количка за сладолед. Взехме си по един голям, който в последствие ни даде доста енергия по пътя. Наслаждавахме се на градчето и на сладоледа. След тази кратка почивка възседнахме отново велосипедите.
Не след дълго излязохме на първокласен път за Велико Търново, доста натоварен. Яхнахме здраво велосипедите с около 25-30 км/час, за да преминем по-бързо този неприятен участък. Целта беше да достигнем до разклона за Златарица-Елена. След около 15-20 мин. бързо каране стигнахме отбивката и тръгнахме към Балкана. По пътя се откриваха пейзажи и гледки, които ни караха да спираме, да се любуваме и заснимаме. Златарица, това малко градче, сгушено в гънките на планината, видимо беше засегнато от демографския срив. Беше привечер. Хора бяха излезли по улиците, преди да се приберат по домовете си. Поразговорихме се с тях и разбрахме, че трудно може да отседнем в градчето поради липса на хотели. Затова продължихме към Елена по един лош път / казано на шофьорски език /, но на нас това не ни пречеше, дори беше по-безопасно за каране. Започна да се стъмнява. Вляхме се в по-главен път, който свързваше В.Търново с Елена. Движението се увеличи, а и беше почти тъмно. Спасяваха ни единствено изрядните светлини на велосипедите и светлоотразителните жилетки. Бяхме окъснели и поизморени, а до Елена имаше още път.
Е, късметът си е късмет! Изведнъж попаднахме в светлините на крайпътен хотел. Отбихме се в него, настанихме се. Дворът му беше голям, а помещенията - в отделни постройки. Хапнахме, каквото беше останало по „дисагите“, прибрахме си велосипедите в стаята и - почивка.
Сутринта беше хладна, но слънчева. Мотелът беше огрян и ние видяхме , че има дори и басейн. Сервираха ни гореща супа, която ни допадна. След това продължихме лесно, защото си бяхме, тъй да се каже, на пътя. Скоро стигнахме Елена, едно чудесно планинско градче. Не ни беше до спиране, защото ни чакаше труден път нагоре в Балкана, пък и имахме намерение в днешния ден да затворим големия колоездачен кръг, т.е. да се приберем в село Юлиево. Още в Елена изкачването започна. Щяхме да преминем през прохода Елена –Твърдица. Батерията на електрическото колело беше добре заредена, което ми даваше известно успокоение. Карахме търпеливо, с пресни сили, спирахме край чешмите по пътя. За наш късмет или не /Знаете защо!/ пътят беше скоро ремонтиран, но все още нямаше много автомобили. След първоначалното изкачване започна един сравнително равен участък. Той беше много красив, погледът се рееше по околните далечни върхове. Бяхме на нещо като високо плато, което позволяваше далечни гледки. Явно и други бяха оценили това място, защото наблизо имаше село с доста прилични къщи. Добри места за отглеждане на овце и на други животни. В далечината имаше много пасища и ливади за сено. Не е зле човек да живее тук!
След равния участък започна голямото изкачване до билото на планината. Много завои един след друг. Стигнахме билото на Балкана и започна голямото спускане надолу. Малко след билото имаше отбивки за хижи. Отбихме се в една от тях, за да хапнем по топла супа. Не останахме разочаровани, защото ястието беше вкусно, домашно сготвено. После продължихме спускането. Имаше доста стръмни участъци, където трябваше да ползваме усилено спирачки. На това му казвам загуба на енергия! Преди Твърдица, на един завой, се откри чудесна гледка към градчето. Спряхме и си направихме снимки за спомен. Направо влетяхме в Твърдица! Придържахме се в улиците към планината, за да не губим височина. Почти на излизане от градчето спряхме до едно магазинче и заредихме с газирана вода и сладолед. Вече бяхме отново в Подбалканската долина. Карането ни спореше, пътят беше с лек наклон надолу и ние подържахме сравнително висока за любители скорост от 22-24 км/час. Искахме да си повишим средната за пътешествието скорост, която за момента бе 16,9 км/час. Тази невисока средна скорост се дължеше на бутането на велосипедите на ръка през места, които разглеждахме. Непрекъснато моят „бордови“ компютър на електрическото колело регистрираше скоростта.
Минахме през Николаево, Нова махала и Ветрен, където се отбихме при нашите приятели дограмаджии. Бяхме посрещнати с много радост и любопитство, с много въпроси за пътешествието. Вероятно в този момент всеки желаеше да бъде на нашето място, на хора, почти реализирали едно голямо колоездачно пътешествие.
След това отново яхнахме бодро велосипедите, като потърсихме второстепенни и лоши пътища. А такива дал Бог в нашата страна! Тук ми се ще да кажа – с тези изоставени второстепенни пътища нашата страна е чудесна за велосипедисти като нас. Използвайте тази възможност за каране, докато не е станало късно! Ветрен, Зимница, Шаново – този маршрут отговаря напълно на гореспоменатите условия и ние го преминахме с висока скорост, защото и финалът беше близо.
Най-накрая с устрем навлязохме в село Юлиево, където беше и краят на нашето вело пътешествие. Отчетохме: общо разстояние - 502 км, средна скорост - 17,1 км/час.
Посрещнаха ни с чест, а ние бяхме щастливи, че сбъднахме мечтата си. Преживяхме незабравими мигове, които ще помним цял живот.
