Електрическо колело, велосипед, пътепис, пътешествие

 

СБЪДНАТАТА МЕЧТА НА ЕДИН 62-ГОДИШЕН МЛАДЕЖ

Първа част

към Втора част

 

Всеки си има поне една мечта, аз също. Годините не пречат на мечтите, само ги редуцират – остават най-съкровените. Дълго време поддържах духа и тялото си с бягане, плуване, фитнес, походи в планината. През последните години ставите започнаха да се обаждат. Трябваше да спра бягането за здраве и дългите разходки. Огледах се за удобен плувен басейн. Да, близо до дома ми имаше малки, но с редица условия.

Какво да правя? Как да се поддържам във форма? Трябва ли да започна 70-те си години с ограничения?

Сега съм по-свободен от ангажименти и финансово осигурен. Искам да се разхождам край реки, селца и язовири, а защо не и в планините.

 

Може би се досещате, че така преоткрих велосипеда. Мисля, че след плуването това е най-доброто. Сега за мен велосипедът е най-приятното занимание. С него се движа почти навсякъде. Натоварването щади ставите, а поддържа ритъма на сърцето ми. Така чрез велосипеда тренирам издръжливостта си. Седалката му масажира простатата ми. Не е зле - 4 в 1!

 

Но както е казано, апетитът идва с яденето. Макар че живея в живописното казанлъшко поле, един ден ми се прииска да отида до Дунава и обратно с велосипед. Цяла седмица екскурзия с велосипед! Бях виждал как някои млади и тренирани хора го правят. Да, но аз вече не бях толкова млад, камо ли толкова трениран. Но мечтата си е мечта – да се тори и отглежда, докато разцъфти.

 

Разбрах, че има електрически велосипеди (8 Предимства на електрическия велосипед), които подпомагат карането, особено по нагорнище. Дългите километри с изкачвания могат да откажат много велосипедисти и туристи. Обсъдих желанието си с много близък за мен човек. Той дойде от Германия с два велосипеда, единият от които електрически. Съвместно искахме да осъществим една дълго лелеяна мечта – едноседмичен велосипеден тур до река Дунав.

Да си призная честно, от консерватизъм ли, от неверие ли, подходих с леко подозрение към електрическия велосипед. Не го познавах. Оказа се, че не е мотоциклет, а велосипед, който подпомага карането в различна степен и то по желание на колоездача. Аз също желаех да се натоварвам физически, но не исках мотоциклет (Искам да науча повече за електрическите велосипеди).

До тук добре, казвам си аз, а сега да видим колко ще издържи батерията му в планината?! Още след Казанлък, по-точно след с. Крън, започна леко изкачване. Моят млад приятел въртеше здраво педалите, но аз започнах да изоставам, тъй като още не използвах батерията. Тогава включих електрическото подпомагане – само на 20 % от възможностите му, и моментално се изравних с приятеля си. След малко започна голямото изкачване на Бузлуджа. Карахме на ниски предавки, натоварването беше голямо. Позволявах си от 20 % до 40 % помощ от батерията, пестях я за дългото изкачване и за дългия път. Въпреки това, благодарение на електрическия си помощник, бях на една линия с моя съколоездач. Постепенно разбирах, че мога да го изпреваря. Но какво щях да спечеля от това? Един изоставен приятел.

Все пак и дългото изкачване си имаше край. Стигнахме до паркинга на върха, до статуята на огъня. Бойното кръщение бе направено с едно сериозно изкачване на Бузлуджа. Това ми вдъхна сили и настроение. Редно беше да се подкрепим с хубава храна. Водата за пиене си вървеше от самото начало. Хубаво е да си носиш еднолитрова бутилка за изпът и да попълваш периодично запасите, където намериш изворче с вода. Починахме малко, поздравихме се с чуждестранни мотоциклетисти и продължихме към връх Шипка.

Ех, откога съм мечтал да карам колело по билото на планината! Много е приятно! Теренът е равен и сенчест, със завои. Велосипедистите рядко карат по сянка, затова тук беше добре. Като наближихме връх Шипка, се отвори асфалтов път нагоре, но доста стръмен. Поколебахме се дали да тръгнем по него, но патриотичните ни чувства надделяха и потеглихме нагоре по стръмнината. Никога не бях ходил с колело до тези знаменателни паметници – до този на Царя Освободител и други по-малки. Преживяването е запомнящо се - сам си с тях, тихо им отдаваш почит, а вятърът те гали, гали ...


Обратният път е стръмен. Трябват сигурни спирачки, още повече, че имаш и багаж. Надолу към Габрово беше доста стръмно. Щем - не щем, трябваше да сме на главния път с всички други превозни средства. Добре е да поддържаш висока скорост, за да не пречиш на движението и да не създаваш опасни ситуации. Това донякъде ми се удаваше, докато на един десен завой за малко да се забия в един тир. Скоростта ми беше висока, защото не бях отчел и сериозния багаж отзад на велосипеда. Шофьорът усети ситуацията и почти спря. Разминах се, но си взех сериозна бележка за скоростта на завоите. Продължихме надолу, като на места скоростта ни беше над позволената от 40 км/час. После с моя приятел се шегувахме, че са могли да ни санкционират за превишена скорост. Трябва да отбележа, че такива случаи сме имали и на други стръмни участъци. Точно преди Габрово има такъв доста стръмен и прав участък, на който поставих рекорд за скорост (Разбира се, личен!) от 56 км/час.

Решихме да се отбием в ЕК „ Етъра“. Не бяхме ходили там отдавна. Чинно си взехме билети и влязохме спокойно с велосипедите. Е, през повечето време ги бутахме, но пък контактувахме лесно с продавачите и с туристическите пътеводители. Нали сме тръгнали на пътешествие? Трябва да опитаме от всичко! Купихме си някакви местни лакомства. Доста сладки бяха. Срещнахме и израелци. Пробвахме си и английския с тях.

Можехме още да караме и да напредваме по пътя, тъй като беше около 17 - 18 часа. Решихме обаче, че ако излезем от Габрово, трудно ще намерим място за спане. Затова разгледахме предлаганите наоколо хотели и стаи за гости. Предпочетохме околните къщи, защото по-лесно щяхме да решим въпроса със съхраняването на велосипедите през нощта, а и щяхме да имаме контакт с местни хора, което бе съществена част от пътешествието. Лесно си намерихме стая за около 15 лв. на човек, подслонихме и велосипедите. Дори си взехме и душ. Домакините там ни предложиха и скромна вечеря за по 5 - 6 лева. Разменихме си приказки със стопаните, които бяха възрастни хора. Да не забравя: задължително за колоездача на електрическо колело е да си вземе през нощта батерията и да я зареди. При мен настъпи известно успокоение, защото видях, че ми е останал още около 30 % заряд, въпреки че я ползвах по нагорнищата през деня. Батерията ми е на Bosch - 11 Ah, и се зарежда напълно за около 3 часа.

 

Рашко Иванов

Очаквайте продължение.

към Втора част