Електрическо колело, велосипед, пътепис, пътешествие

 

СБЪДНАТАТА МЕЧТА НА ЕДИН 62-ГОДИШЕН МЛАДЕЖ

Втора част

На втория ден от обиколката с електрическите велосипеди тръгнахме рано - някъде към 7 - 7,30 часа (Вероятно, защото си легнахме рано). Не ни се закусваше още и решихме това да стане някъде по пътя. През Габрово минахме набързо. Въпросът беше по какъв път ще продължим след Габрово към Дунав. Насочихме се към Велико Търново. Пътят започна с нагорнище и то сериозно. Аз си включих верния помощник – електрическата батерия, която през нощта бях заредил. Дори започнах да набирам преднина пред съколоездача си. След няколко километра трябваше да избираме по кой път да продължим. Мислехме да караме по третокласни и четвъртокласни пътища, та дори по полски. Затова тръгнахме през селата. Носехме и две пътни карти, които се оказаха не толкова подробни, колкото ни се искаше. Явно бяха направени за автомобилисти, а не за велосипедисти, защото отразяваха само по-главните пътища.

 

Нашето желание беше да караме по ниско натоварени шосета, за да дишаме чист въздух и спокойно да се любуваме на природата. А природа, Бог дал! Пътувахме през неизвестни за мен села. Спирахме в центъра до някое магазинче да попитаме за пътя, купувахме си ядки и сиренце за изпът. Хората ни позаглеждаха учудено с тези облекла и каски. Бяхме с екипировка, както изискват правилата за сигурност. Някъде из тези села видях засадени домати под полиетиленов покрив. Същият ги пазеше от слана и нежелани валежи от дъжд, които носят мана и други вреди по зеленчуците. Така до късно човек може да си има вкусни и екологични селски домати. Сигурно ще направя и аз такава оранжерия някой ден в моето село.

 

Между селата намирихме и места за хапване. Просто си ги подбирахме така, както магарето подбира къде да се отъркаля. На 20 м от пътя седнахме на едно място. Насреща ни беше Балканът, който вече бяхме преминали. Виждаха се отвесни скали и гори, а в по-близък план се виеше рекичка. Пред очите ми са още картините на пътя. Кой казва, че се помнят само картините от детството?! Помнят се също ярки картини, свързани със силни емоции, а такива се създаваха от само себе си. Усещахме, че сме сред природата - всяка гънка на земята копирахме с гумите на електрическото колело. Да ви призная - с автомобил това не може да се получи, тъй като липсва този магнетичен контакт.

Електрическо колело, електрически велосипед, пътепис, пътешествие,велотуризъм

След като заредихме органичните си батерии, потеглихме наново през Дунавската равнина. Като си направя равносметка, през изминалите години повече съм се движил из Розовата долина и Тракия, където е равно и някъде напред са планините. Тук беше друго. Пред нас изникваха големи заоблени хълмове с изкачване по 1 - 2 км и после спускания. Това изискваше усилия за физиката ни, а за мен – допълнителен разход за батерията на  електрическия ми велосипед. Сега разбрах или по-скоро почувствах с тялото си тази хълмиста Дунавска равнина. Велосипедисти, не се подвеждайте по думата „равнина“! Обърнете по-скоро внимание на думата „хълмиста“!

 

На върха на хълма си заслужава да спреш. Виждаш с километри назад и напред, а после те чака едно приятно спускане. Редно или не, често спирахме покрай плодни крайпътни дървета и си откъсвахме от тях. В другата Европа сигурно това нямаше как да стане. Плодовете се оказаха подходяща храна за изпът, понеже съдържат много вода и плодова захар.

 

Пристигнахме в село Бяла Черква. Привлече ни площадът, кафенетата край него, часовниковата кула. Решихме да спрем в близкото заведение. На масичките отвън пихме кафе, чай и вода. Трябва да отбележа, че заведенията с маси отвън са много подходящи за колоездачи, защото лесно си наблюдават велосипедите. Явно направихме впечатление на околните с тях и с цветните колоездачни костюми. Хората разговаряха с нас, любопитстваха съвсем добронамерено. Един от посетителите на заведението дори отиде до дома си, за да ни донесе и ни подари колоездачна фланелка, която не ползвал.

Електрическо колело, електрически велосипед, пътепис, пътешествие,велотуризъм

Продължихме с електрическите колелета през Павликени, малко селскостопанско градче. Не спряхме, скоро бяхме почивали.

 

Слънцето напичаше, ставаше доста горещо. Дълги изкачвания и спускания, почти нямаше равно. Това е то хълмиста равнина. Към село Козловец се оказахме в най-горещата част на деня, около 14-15 часа. При изкачванията беше доста трудно. Трябва да си призная, че без електрическото колело не бих могъл да се справя, сигурно щях да доизкачвам пеш до билото. Моят приятел, който разчиташе само на мускули, леко изостана. Събрахме се в селото. Починахме малко по пейките в малка градинка, пихме вода и хапнахме плодове. И пак на път. Днес май щеше да ни дойде много! След с.Царевец беше последният хълм към заветната река Дунав. Започнах да си давам сметка, че през днешния ден може би изкачихме на части повече от изкачването на Бузлуджа и то при голяма жега. И километрите сигурно бяха над 100.

 

Ето изведнъж пътят стана широк , превозните средства се увеличиха и ние триумфално / от наша гледна точка / навлязахме в Свищов. Оказа се, че тук също има нагоре и надолу. Надолу беше реката. Карайки, попаднахме на картата на гр.Свищов, изобразена на крайпътна табела. Тъкмо за нас! Търсехме един хотел, който бях ползвал преди години, защото беше на брега на Дунав. Тръгнахме за него. В неголемия град може би с велосипед е най-бързо. За 10-тина минути стигаш навсякъде, минаваш през всички улици, дори и през забранените и разровените. Бързо стигнахме до хотела и аха да се настаним, но….нямахме късмет. Задочните студенти започвали от следващия ден занятия и всичко беше заето. За пръв път съжалих, че не резервирах това спане. Все пак направихме снимки на фона на Дунав. Обиколихме още няколко хотела, положението беше същото. А стана привечер. Насочиха ни към хотел извън града, на изток, може би на 6-7 км. Отидохме там, места имаше, вероятно защото беше по-скъп и отдалечен. Настанихме се, починахме малко и решихме да отидем на вечеря в някой интересен ресторант в Свищов. Хайде пак на велосипедите и в града! Нали сме в почивка, трябва да ходим и по ресторанти! Хапнахме рибка и бира, после отново на велосипедите и в хотела. Без страх от проверки на полиция за алкохол. Най-важното е да спазваш правилата по пътя за собствената си сигурност, особено да обърнеш внимание на светлините и отразителните жилетки.

Електрическо колело, електрически велосипед, пътепис, пътешествие,велотуризъм

На третия ден тръгнахме на изток, покрай Дунав. Желанието ни беше да покараме покрай брега на голямата река. Нещо, което рядко се случва. Попитахме местни хора за пътя, който да ни отведе към дигите и помпените станции. Да, след малко стигнахме дигите и започнахме да караме до или на тях. Имаше си път, дори нещо като асфалт, но неподдържан. Информирахме се от дежурния на помпената станция. След 6-7 км пътят беше така обрасъл, че трудно се караше. Добре, че имахме каски и ръкавици, които поемаха първите удари на растенията. Решихме да отидем и до водата на великата река. Спуснахме се по дигата и през малка, почти блатиста горичка, след 50-60 м стигнахме реката. Имаше малък пристан и няколко лодки. Почти не ни остана време за любуване - бяхме нападнати от много комари. Бързо се изтеглихме на дигата, където имаше слънце и нямаше комари. Минахме и през някога орани крайбрежни полета, където скоростта ни падна до 5-6 км/час. Все пак накрая стигнахме едно твърде приятно слънчево място. Дунав течеше до нас, достъпът до водата - чудесен, едно изхвърлено дърво на брега и отсреща - голям остров. Време беше за хапване и почивка, точно срещу реката. Да , това място тук ни остави незабравим спомен!

 

След 30-тина минути продължихме. Където ни водеше пътят, натам карахме. Друг избор нямаше. Пътят беше по-скоро труден, местата -блатисти, а между тях - нещо като път. Явно повече не можеше да следваме реката. Ние ли решихме да се отделим от нея или тя ни изхвърли? Не зная. Но трябваше да прегазим калните и мочурливи пътища. Надеждата беше, че излизаме на някаква височина. Това беше с.Мечка. Тук реката прави завой на север и брегът се вдига на 50-60 м. Ненаситни гледки към реката! Наред с местните жители това са го оценили и други заможни хора, защото видяхме големи къщи на прекрасни места.

 

Трябваше да тръгнем на юг, отново към Балкана. Минавахме през голeми села, отдалечени едно от друго на сериозни разстояния. Включихме се за малко в първокласния път Русе - Бяла и на отбивката за град Две могили се отклонихме отново по по-спокойните пътища. В Две могили пристигнахме към 15-16 часа и намерихме едно заведение като за нас - открито, с чардак и с типично местни ястия. Бяхме поизморени, та чакането за прясна храна ни дойде „добре дошло“ заедно с айрян и бира. Попитахме местните хора и за пренощуване по пътя.

 

Продължихме с електрическите велосипеди по посока на град Попово. Природата беше чудесна - смесица от хълмиста равнина, заоблени хълмове с далечни гледки и с някоя малка рекичка в ниските места. Включихме се и в ждрелото на р.Черни лом. Интересно и необичайно е да видиш такива гледки в равнина. Пътят беше добър за нас. Тук се сещам, че преминахме населено място с пазар за земеделски стоки. Спряхме, огледахме хората и стоките. Дори си купихме няколко чушки от един производител и го похвалихме за добрата му стока. Разговорът с него се оказа интересен. Като му казахме, че изминаваме средно по 100 км на ден, той сериозно се учуди и отвърна, че с автомобила си изминавал по 80 км на ден. Очите му блестяха срещу нас, велосипедистите. Той сподели и своята мечта – искал да обикаля с велосипед като нас, но трябвало да гледа зеленчука и да го продава. Оставихме го замислен с мечтата му.

Електрическо колело, електрически велосипед, пътепис, пътешествие,велотуризъм

Рашко Иванов

Очаквайте продължение.

към Първа част